George Friedman, Stratfor 

Както е известно, от 2001 насам, САЩ са във война с радикалния ислямизъм, като основните театри на военните действия са в Афганистан и Ирак, макар че, на практика, тази война засяга целия мюсюлмански свят, от Минданао до Мароко.

На 7 август 2008, т.е. в навечерието на руската контраатака в Южен Кавказ, ситуацията беше следната:

-  Войната в Ирак се доближи до постигането на приемливо, макар и не оптимално, решение. Правителството в Багдад не е откровено проамериканско, но пък не е и иранска марионетка и това е най-доброто, на което САЩ можеха да разчитат. Америка се подготвя за постепенно изтегляне на войските си, което обаче ще се проточи във времето и ще следва определен план.

- Ходът на войната в Афганистан доведе до влошаване позициите на силите на НАТО и САЩ. Движението Талибан действа все по-ефективно и вече контролира огромни територии. Силите на международната коалиция в Афганистан очевидно се оказаха недостатъчни, затова частите, изтегляни от Ирак, би следвало да се прехвърлят в тази страна за да стабилизират ситуацията. Паралелно се влошават политическите условия в съседен Пакистан, което неизбежно засяга и Афганистан.

- САЩ продължават да се конфронтират с Иран, във връзка с неговата ядрена програма. Вашингтон иска от Техеран да прекрати обогатяването на уран, като го заплашва, че в противен случай може да се стигне до въоръжен конфликт. САЩ успяха да склонят шест държави (постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН, плюс Германия), да подкрепят американските искания. Последваха нови преговори с Техеран, като в определен момент беше постигнато съгласие за налагането на санкции, ако иранците откажат да се подчинят. В същото време, САЩ съзнателно поощряваха слуховете за готвещо се въздушно нападение срещу Иран, от страна на Израел или дори на Америка, ако Техеран не прекрати ядрената си програма. В същото време, Вашингтон разчиташе на мълчаливото съгласие на шестте държави да не се продава оръжие на Иран, което придаваше реален смисъл на изолацията на тази страна.

Иначе казано, САЩ продължаваха да са затънали в обширния регион, простиращ се от Ирак до Пакистан, като основните им сили са заети в Ирак и Афганистан, запазвайки възможност за използването на военна сила в Пакистан, но най-вече, в Иран. При това, американските сухопътни войски бяха ангажирани до предела на възможностите си, а значителна част от военновъздушните и военноморските сили следваше да бъдат базирани в непосредствена близост с тях, тъй като възможността за въздушна кампания срещу Иран продължаваше да е актуална, независимо, дали САЩ планират подобно нападение или не, тъй като вероятността да блъфират, пряко зависи от наличните сили, с които разполагат.

Тоест, на практика, ситуацията в региона бавно бе започнала да се подобрява, но на САЩ се налага да останат в него достатъчно дълго време. В този смисъл, мащабната руска военна акция в Грузия, на 8 август, последвала грузинското нападение срещу Южна Осетия, не беше случайност. Оставяйки настрана детайлите, свързани с необмислените действия на Тбилиси, става ясно, че САЩ сами създадоха най-подходящия момент за руснаците: в обозримо бъдеще Америка няма да разполага с никакви съществени сили, които да може да разгърне в някоя друга точка на света, нито пък ще може да се ангажира в нов и продължителен конфликт. Освен това, САЩ разчитаха на сътрудничеството с Русия за ограничаване на иранските ядрени планове, а – потенциално – и за успокояване на ситуацията в Афганистан, където Москва продължава да разполага със съществено влияние върху някои местни фракции. Тоест, САЩ се нуждаеха от руснаците и, в същото време, не бяха в състояние да блокират евентуални техни действия. Затова беше неизбежно, че Русия ще се възползва от агресивните действия на грузинските войски за да нанесе ответен удар именно в този момент.

Доктрината Медведев

Преди няколко седмици, новият руски президент Дмитрий Медведев достатъчно ясно представи пред света положението и визията на Русия. Той резюмира руската външна политика в пет точки, които спокойно можем да определим като „Доктрината Медведев”. Става дума за следното:

- На първо място, Русия признава върховенството на основните принципи на международното право, определящи отношенията между цивилизованите нации, и възнамерява да гради отношенията си с другите държави в рамките на тези принципи и това разбиране за международното право;

- На второ място, светът следва да бъде многополюсен. Еднополюсният свят е недопустим. Доминацията е нещо, което Русия не може да позволи. Москва не приема такова устройство на света, в което само една държава взема всички важни решения, дори ако става дума за „толкова сериозна и влиятелна” страна, като Съединените щати. Подобен свят би би нестабилен и постоянно застрашен от конфликти;

- На трето място, Русия не иска конфронтация с която и да било друга дръжава. Москва няма никакво намерение да се самоизолира и ще се стреми да развива приятелски отношения с Европа, САЩ и останалите страни, доколкото това е възможно;

- На четвърто място, защитата на живота и достойнството на руските граждани, навсякъде, където те се намират в момента, е неоспорим приоритет за Москва. И външнополитическите решения на Кремъл ще се базират на тази необходимост. Освен това, Русия ще защитава интересите на своя бизнес в чужбина. В крайна сметка, на всеки би трябвало да е ясно, че руснаците ще отговорят подобаващо на всички агресивни действия, насочени срещу тях;

- Накрая, на пето място, подобно на редица други държави, Русия също има специални интереси в някои региони. В тези региони са разположени страни, с които руснаците имат специфични исторически отношения и с които са свързани като приятели и добри съседи. Москва възнамерява да отделя специално внимание на политиката си в тези региони и да гради тесни приятелски връзки със страните в тах, които са нейните най-близки съседи.

Президентът Медведев заключи, че: „Това са принцитите, които ще следвам, в реализацията на нашата външна политика. Що се отнася до бъдещето, то зависи не само от нас, но и от нашите приятели и партньори от международната общност. Те имат избор”.

И така, във втората точка на докрината се подчертава, че Русия не приема лидерските позиции на САЩ в международната система. В третата точка пък се посочва, че макар Москва да иска да поддържа добри отношения със САЩ и Европа, това ще зависи не само от нейното поведение, но и от техните действия спрямо Русия. Четвъртата точка означава, че Русия ще защитава интересите на руснаците навсякъде, дори ако те живеят в балтийските държави или Грузия. Което дава на Москва необходимото основание за намеса, ако сметне това за необходимо.

Петата точка има критично важно значение, защото в нея се посочва, че руснаците имат специфични интереси в страните от бившия Съветски съюз и са жизнено заинтересовани да поддържат приятелски отношения с тях. В този смисъл външната намеса в тези региони, поставяща под въпрос управлението на проруските режими, ще се смята за заплаха за „специалните интереси на Русия”. Тоест, грузинският конфликт не е изолиран случай. Медведев по-скоро декларира руския стремеж към преформулиране на регионалната и глобална система. В същото време, в регионален мащаб, би било погрешно да се твърди, че Москва се опитва да възроди Съветския съюз или Руската империя. По-правилно е да се каже, че Русия гради нова структура на отношенията си в географските рамки на своите предшественици, с нова установена структура, чиито център е Москва. В глобален план, руснаците разчитат да използват тази нова регионална власт (както и значителните си ядрени активи) за да се превърнат в част от глобалната система, в която САЩ постепенно губят доминиращите си позиции.

Всичко това, меко казано, са доста амбициозни цели. Руснаците обаче смятат, че САЩ губят контрола върху силовия баланс в Ислямския свят и, ако се действа бързо, могат да се появят реални възможности за формирането на новата многополюсна действителност, още преди Америка да бъде готова да реагира адекватно. Що се отнася до Европа, тя не разполага с военни възможности, нито пък има желание да се противопоставя активно на Русия. Освен това, европейците в много голяма степен зависят от руските доставки на природен газ и в бъдеще тази зависимост само ще нараства. Истината е, че руснаците много по-лесно биха приели да не продават газ на европейците, отколкото европейците – да не получават енергоносители от тях. Тоест, в това геополитическо уравнение, европейците не са значим фактор и вероятно няма скоро да се превърнат в такъв.