Борислав Цеков, Гражданска мрежа за модерна политика

През 1964 г. Роналд Рейгън произнася една от най-знаменателните си речи. Така се и нарича „Речта”, с главна буква. Малцина знаят, че дотогава Рейгън е активен демократ. Няма печатна грешка – консервативната икона, една от най-значимите фигури, очертали съвременния облик на Републиканската партия, един от най-великите американски президенти след Втората световна, който събори Берлинската стена, първоначално е бил в лявата част на политическия спектър на Америка. Преминава в републиканския лагер с подкрепата си за Бари Голдуотър в президентските избори. Не конюнктурно, а защото „има цена, която не можем да платим и граница, отвъд която не трябва да преминем”. Сетих се за този епизод по повод втория тур на президентските избори у нас. За съжаление гражданският кандидат Меглена Кунева не стигна до балотажа. И всички, които искахме надпартиен президент, всички либерали и десни са изправени пред труден избор по две причини.

Първата е, че няма битка между лява и дясна партия. Балотажът не е между две идеологии, не е между комунисти и демократи. Изборът е между левицата и една политическа машина със силен антидемократичен нагон. И това го знае всеки, който е бил заплашван, уволняван, проверяван и тормозен заради несъгласието си с управляващите през последните две години. От всеки, чийто бизнес е пострадал не от калпавата икономическа политика, а от властова репресия. От всеки, който може да си представи как командваните от сегашния премиер маскирани полицаи опират дулото на автомата в главицата на 5-годишно дето, което плаче по време на полицейски взлом в жилище – сцената, заради която България беше осъдена миналата седмица в Страсбург. ГЕРБ не е дясна партия. Полицейщината, незаконното подслушване, мачкането на бизнеса, ерозията на гражданските права, които ГЕРБ превърна в държавна политика не са десни. Бруталната подмяна на вота на хората не е дясна. Снимката на депутата от ГЕРБ, който краде чувал с бюлетини, краде гласа на хората, под ведрия поглед на полицията е присъда. Последвалите герберски лъжи също. И това става в центъра на София пред очите и фотоапаратите на стотици. Какво остава за по-малките градове и селата. Всичко това прозира иззад не особено плътния образ на Плевнелиев и Попова.

От другата страна е левицата с Ивайло Калфин и Стефан Данаилов. С багажа на всички грехове на БСП от последните 20 години. Но почтеността изисква да се признае, че левицата след 1989 г. никога не е прекрачвала границите на демокрацията, на човешките права. Дори когато са вършели управленски безобразия, червените не са посягали на конституцията, уважавали са парламента и са бягали като дявол от тамян от авторитарните увлечения. Може би и поради историческия си комплекс, наследен от ерата на комунизма.

Втората причина за трудният избор е, че трябва да избираме между трети мандат на левицата в президентството или пълен монопол на властта в ръцете на сегашния премиер. Монопол, към който ще се добави поредният семеен приятел на вътрешния министър, назначен за главен прокурор, шеф на ВКС или член на КС. Който знае какво е разделение на властите и взаимен контрол, разбира, че ще стане страшно. Не трябва да се правят аналогии със съсредоточаването на власт по времето на СДС 1997-2001 г. Защото синята партия може да бъде упреквана във всичко, но не и в брутално погазване на гражданските права, незачитане на парламента и изборни машинации. И това ярко контрастира с антидемократичния нагон на ГЕРБ.

Има цена, която един демократ никога не може да плати. И граници, които никога не трябва да преминава. Цената е демокрацията и честните избори, границите са правата на хората. Отвъд тях няма идеологии, а несвобода.

Затова в неделя всеки демократ в България е изправен пред големия избор: да остане вкъщи или да гласува по съвест. Но не и с глас за партията на подслушвачите, крадците на гласове и милиционерщината да плати цената и да премине границите. Защото, ако го стори, спира да е демократ.

http://www.modernpolitics.org/?p=2197