The Economist

От повече от година дълговата драма на еврозоната прескачаше от една спираща сърцето драма на следващата. Първо Гърция излезе на сцената, после Ирландия, след това и Португалия. После отново Гърция. Всеки път европейските политици реагираха по подобен начин – с отхвърляне и шумотевица, придружени в последния момент от недопечен спасителен план за откупване на време.

Тази седмица недостатъците на това помайване станаха видни.

Финансовите пазари се обърнаха срещу Италия – третата най-голяма икономика в еврозоната, с притеснителна бързина. Лихвите по десетгодишните италиански облигации скочиха с почти процент за два дни. На 12 юли преминаха прага от 6 %, най-високия процент откакто съществува еврото. Борсата в Милано падна до най-ниското си ниво от две години. Въпреки че впоследствие лихвите паднаха, е явно, че дълговата криза е преминала в нова фаза. Без вече да е ограничена в малките периферни икономики на Гърция, Ирландия и Португалия, тя преля в Испания, предполагаемо следваща по ред, и достигна един от гигантите в еврозоната. Всички страни в зоната са изправени пред тежък избор.

Нека да обмислим залога. Италия има най-големия национален дълг в Европа и третият най-голям дълг в света. Страната дължи 1,9 трлн. евро, което е 120 % БВП и три пъти повече от Гърция, Ирландия и Португалия, взети заедно. Сумата е и много по-голяма от оставащите около 250 млрд. евро в Европейския механизъм за финансова стабилност – спасителния фонд на еврозоната. Дори ако по-вероятната непосредствена перспектива е само за продължителен натиск върху италианския пазар на облигации, това със сигурност ще предизвика бягство на инвеститорите от европейските акции, което ще направи възстановяването на континента още по-трудно.

Междувременно на заден фон тече абсурдната пантомима между Барак Обама и републиканците от Конгреса за това как да вдигнат тавана за правителствения дълг на САЩ, за да избегнат „неплатежоспособност”. Това може и да разсее американските инвеститори за кратко. Но след като осъзнаят колко много е заложено на карта в Италия, това няма да помогне.

Непосредствената причина за опасенията през тази седмица идва от италианската политика и скандал, в който премиерът Силвио Берлускони влезе в словесен дуел с министъра на финансите Джулио Тремонти заради новия рестриктивен бюджет. По-общата причина са опасенията за слабия икономически ръст на Италия, като инвеститорите са все по-загрижени за способността на правителството да понася тежестта на огромния дълг.

На теория, тези опасения би трябвало лесно да намерят отговор от едно зряло правителство. В крайна сметка Италия, въпреки всичките си проблеми, не е просто голяма Гърция. Задълженията на страната са големи, но стабилни от години. Първоначалният бюджет (преди изплащането на лихвите по задълженията) е на плюс. Страната има история на ограничаване на разходите и вдигане на данъците, ако има нужда от това. През 1997 г., когато страната се бореше за влизане в еврозоната, излишъкът в първоначалния бюджет беше 6 % от БВП. По европейските стандарти банките в Италия са прилично капитализирани. Високите нива на спестявания на жителите означават, че голяма част от дълга е финансиран у дома.

На практика обаче рядко може да бъде прокарана ясна линия между липсата на ликвидност и неплатежоспособността. Ако цената, която Италия ще трябва да плаща за кредитирането си достатъчно дълго, дългът на страната накрая ще излезе извън контрол. А италианските възможности са ограничени и от противоречията и несигурността в Брюксел, Франкфурт и Берлин, където съответно еврократите, Европейската централна банка и германският канцлер Ангела Меркел напразно се опитват да постигнат две противоречащи си цели, а именно – да избегнат официален банкрут на гръцкия дълг, като същевременно избегнат неограничено прехвърляне на средства от по-богатите европейски страни към неплатежоспособната периферия.

В интерес на истината Меркел и другите европейски лидери не искаха да се размотават само от страх, въпреки че имаше много и от него, но защото страните в еврозоната са силно разделени. Те не могат да се разберат кой трябва да плати сметката за настоящата криза – дали кредиторите (чрез занижаване на стойността на активите), длъжниците (чрез затягане на коланите), или германците (чрез прехвърляне на пари на юг). И те не са решили дали дългосрочният отговор е валутен съюз или не. Съответно инвеститорите не могат да бъдат сигурни колко тежко ще бъдат засегнати. Докато европейците са толкова затруднени да се справят с малка Гърция, не е чудно, че инвеститорите са толкова ужасени от голяма Италия.

Какво трябва да се направи? Разтакаването трябва да бъде заменено от цялостна стратегия, основана от три компонента – намаляване на дълга за неплатежоспособните страни, рекапитализация на европейските банки, които ще пострадат от това преструктуриране, както и изграждането на стена между неплатежоспособните и останалите.

Намаляването на дълга трябва да започне от Гърция, страната която най-очевидно е фалирала. Както и да бъде оформено преструктурирането, Гърция ще банкрутира, така че ще бъде необходим план за рекапитализиране на банките, които са силно засегнати от това, включително самите гръцки банки.

Резултатите от стрес-тестовете на банките трябва да бъдат обявени на 15 юли, показвайки точно колко помощ е необходима. Може да се наложи подобно преструктуриране и за Португалия и Ирландия.

Задачата за изграждане на защитен ров около платежоспособното ядро, включително Испания и Италия, трябва да бъде поделена между застрашените страни и еврозоната като цяло. Италия трябва да приеме новия си бюджет бързо – и да проведе отдавна закъснелите структурни реформи. Предизвикателствата пред страната не са само, и дори не основно във фискалната дисциплина, а в осигуряването на ръст за икономиката.

Що се отнася до еврозоната, краткосрочната помощ може да дойде от ЕЦБ, която да изкупи италиански облигации, което е трудно от политическа гледна точка, защото следващият директор на ЕЦБ е управителят на италианската централна банка Марио Драги. Може скоро да се наложи ЕС да разшири Европейския механизъм за финансова стабилност и да разреши пускането на общо гарантирани „еврооблигации”. Това е огромен политически скок – особено за Меркел. Германия е твърдо против всяко решение, което може да намеква за безкрайно наливане на пари за неразумните южняци. Същото важи за няколко други европейски страни, не на последно място защото гарантирането за други може да увеличи цената на собственото им кредитиране. Това не е приятна възможност. Но алтернативата може да бъде краят на еврото. Това е ужасният урок от последната седмица.