The Economist

Пазарите наказаха решението за спасителния план за Ирландия на стойност 85 млрд. евро. Лихвите скочиха не само за Ирландия, но и за Португалия, Испания, Италия и дори Белгия. Еврото поевтиня, отново. Докато спасителните планове вървят един след друг, клетвите на лидерите на ЕС, че разпадането на единната валута е немислимо и невъзможно стават все по-неубедителни. Което кара много хора да се питат дали еврото може да оцелее.

Срещу валутата работи факта, че европейските граждани вече не могат да живеят под игото й. В периферията на Европа хората мечтаят годините на тежки ограничения, за да станат заплатите и цените конкурентни, да им бъдат спестени. В доминираното от Германия ядро на избирателите им омръзна да плащат за безразсъдството на други страни и има опасения, че германците ще пострадат като кредитори, ако Европейската централна банка (ЕЦБ) намали задълженията им. Под повърхността лежи подозрението, че това е драма, която еврозоната ще бъде принудена да преживява отново и отново. Тогава защо да не се откажем отсега?

Финансовата история е пълна със събития, обърнали немислими събития в неизбежни с невероятна скорост. Великобритания се отказа от златното обезпечаване през 1931 г., Аржентина се отказа от валутния борд с долара през 2002 г. Но рухването на еврото би довело до безпрецедентни технически, икономически и политически щети.

Разпадането може да се случи по два начина. Една или повече слаби страни членки (Гърция, Ирландия, Португалия, може би Испания) може да напуснат, евентуално за да девалвират новата си валута. Или загубилата търпение Германия, вероятно в компанията на Холандия и Австрия, може да реши да захвърли еврото и да възстанови германската марка, която би поскъпнала.

При всеки сценарий, цената би била колосална. За начало техническите трудности от повторното въвеждане на национална валута, препрограмирането на компютри и машини, печатането на банкноти и изливането на монети, са огромни (три години на подготовка бяха нужни само за еврото). Всеки намек, че слаба страна се готви да напусне, би довел до масово изтегляне на депозити, допълнително затрудняващо закъсалите банки. Това би довело до контрол на капитала и вероятно ограничения за банковите тегления, което на свой ред би задушило търговията. Напусналите ще бъдат отрязани от международно кредитиране, вероятно с години, което допълнително ще остави икономиките им без средства.

Щетите биха били съвсем малко по-малки, ако напусналият еврозоната е Германия. Отново ще има масови изтегляния на депозити в по-слабите страни в Европа, което пак ще доведе до контрол на капитала. Дори ако германските банки натрупат депозити, рейтингът на огромните им активи в еврозоната ще бъде занижен – не забравяйте, че Германия е най-големият кредитор на системата. На последно място, германските износители, които бяха облагодетелствани от по-стабилната единна валута, ще надигнат вой срещу ограничаването им с драстично поскъпващата марка.

Ако икономиката на разпадането на еврото изглежда съмнителна, политиката рискува задействането на верижна реакция, която би застрашила тъканта на единния пазар и на самия ЕС. ЕС и еврото бяха следвоенните котви на Германия. Ако тя напусне валутата, на огромна цена, и остави остатъка от еврозоната да се грижи сам за себе си, ангажиментът на страната към ЕС ще бъде поставен под сериозно съмнение.

Ако по-слаба страна напусне, излагайки на риск не само европейските банки, но и валутата, тя би се превърнала в парий, чиято болка ще бъде споделена и от съседите му. Ако бъде въведен контрол на капитала, европейските финансови пазари ще бъдат съсипани и ще бъде трудно да се съхрани трансграничната европейска търговия. Рухването на общия пазар, който сплотява европа повече от всичко, би застрашило самия ЕС. Въпреки че сега много страни навярно съжаляват за присъединяването си към еврото, напускането му няма смисъл. Но фактът, че то трябва да оцелее не гарантира, че това ще стане. И, освен ако лидерите на Европа не се задвижат по-бързо и не стигнат по-далеч, еврото може и да не оцелее.

Европейските лидери реагираха бавно и тромаво в отговор на пазарния натиск. Гърция и Ирландия ги принудиха да приемат спасителни пакети. Едва напоследък лидерите проумяват, че някои страни имат нужда не само от заеми за измъкването им, но може и да не могат да покрият задълженията си. Това означава, че собствениците на облигации ще трябва да понесат известна болка.

Кризата трябваше да извади наяве за слабите страни с висок дефицит и високата цена на провала им да направят реформи в пазара на труда и стоки и в системите им за социално осигуряване, необходими за възстановяване на загубената им конкурентоспособност. Дори ако напуснат еврото, те ще трябва да предприемат подобни стъпки, за да се справят. Сама по себе си, реформата не само ще съживи почти мъртвите икономики, но и ще създаде шанс за бъдещ ръст, който да защити единната валута. Реформата би била по-лесна, ако страните с излишък (т.е. Германия), направят повече, за да стимулират вътрешното потребление.

На последно място, ако еврото иска да оцелее, страните-кредиторки трябва да дават повече на страните с дефицит. Те могат да направят това директно, или ЕЦБ може да осигури ликвидност за банките или да изкупи правителствените облигации преди те да рухнат прекалено надолу. Банката намекна, че може да започне отново да прави именно последното. Германия мрази идеята за отпускане на още помощ за задлъжнелите страни, затова и Берлин реагира толкова бавно за одобряването на спасителните планове и е толкова силно решен да накаже притежателите на облигации. Нежеланието на Германия да субсидира слабите и недисциплинирани страни е разбираемо, но въпреки това алтернативата е дори по-лоша.

Разпадането на еврото не е немислимо, само е много скъпо. И защото отказват да се изправят пред възможността, че то може да се случи отново, европейските лидери не успяват да вземат необходимите мерки, за да го избегнат.