The Economist

В преддверието на всяка сграда, където се помещава администрацията на Европейската комисия, може да се видят две неща – охраната на сградата и плакат с имената и лицата на всички комисари в ЕК. Тези постери имат двойна функция – те потвърждават, по начин, който напомня поставянето на портрети на монарси по стените на посолствата, че комисарите са важни фигури, представители на европейските държави в ръководната институция на ЕС – комисията, която е странна комбинация между гражданска служба и правителство. Другата причина за плакатите, която всъщност е реалната, е да се избегне конфузната ситуация, при която охраната ще проверява самоличността на влизащите в сградата комисари. Втората причина ни разкрива още нещо – че в края на петгодишния мандат на ЕК, обикновените европейци (дори и тези в Брюксел) нямат представа кои са техните представители в Европейския съюз.

Разбира се, някои комисари действително заслужават да останат анонимни. Други заслужават похвала – за добре свършена работа по важни въпроси или за ефективни действия в области, считани за по-малко популярни, възложени им от председателя на ЕК Жозе Барозу, назначен за втори мандат на поста.

Избраните от редакцията на „Икономист” най-добри комисари:

Първият е Хоакин Алмуния (икономика и валутна политика). Испанецът имаше възложена трудна задача – финансова стабилност и икономически растеж. Преди една година, докато паниката от глобалната икономическа криза растеше, Алмуния остана спокоен, сериозен и твърд – увеличи помощите за изпадналите в големи затруднения европейски държави и същевременно предупреди икономическите лидери за опасните последствия от резки действия по време на рецесия.

Някои комисари заслужиха уважение, признавайки истината в публичното пространство. Естонският комисар Сийм Калас (администрация) публикува информация за големи суми, предоставени от ЕК на различни „неправителствени” организации и групи, свързани с Брюксел. Представителят на Малта Джо Борг (морско дело и рибарство) публично окачестви общата политика по рибарството „истинско бедствие”. Мариан Фишер Боел (селско стопанство) от Дания увери земеделците, че субсидиите и подпомагането нямат дългосрочни перспективи, въвеждайки реални реформи.

Когато европейските лидери вкупом нападнаха ограничените инвестиционни фондове и частните активи, ирландският еврокомисар Чарли Маккрийви (вътрешен пазар) обяви, че тези финансови измерения не са причината за кредитната криза и икономиката ще има нужда от тях, когато рецесията отмине. И когато Ирландия гласува с „не” на референдума за Лисабонския договор, Маккрийви увери, че и други страни ще отхвърлят този текст на документа. Бе прав и за двете неща.

Някои комисари вдигнаха авторитета на ръководените от тях области. Когато Андрис Пиебалгс пое портфолиото енергетика, тази област бе останала на заден план. Тогава избухна газовата криза между Русия и Украйна, която имаше за резултат прекъсването на енергийните доставки за Европа. И изведнъж енергетиката стана приоритет. Тогава и миловидно навъсеният латвиец успя да засили авторитета си. Подобно, когато България се присъедини към ЕС през 2007 г., Меглена Кунева бе назначена за комисар по въпросите на потребителите – портфолио, който не гарантира особено развитие и постижения. В качеството си на икономист и либерал, Кунева насочи усилията си към правата на потребителите като начин да „помири” европейците с конкуренцията и свободния пазар. Доброто подбиране на целевите мерки срещу банковите измами и сайтовете за фалшиви самолетни билети, й спечелиха добро име и авторитет сред колегите й.

Ниският авторитет помогна на Оли Рен (разширяване на ЕС). Умният финландец с безизразна физиономия превърна надеждите на най-раздразнителните кандидати за членове на ЕС в строг технически прогрес. Спорно е дали това остави тенденцията за разширяване на ЕС жива, особено в момент, в който всяко разширяване не е особено популярно.

Не чак толкова добрите еврокомисари

Черна точка бе записана в актива на Франко Фратини (правосъдие) – умен човек, който обаче съсредоточи твърде много от времето си във вътрешната политика на родната си Италия. В крайна сметка, миналата година той стана външен министър на страната, но изяви желание да се върне в Брюксел като комисар по външните отношения, ако бъде ратифициран Лисабонският договор. Очакват го трудни битки – политиката на Италия към Иран, Русия и Либия нямат много привърженици в европейските столици.

Германецът Гюнтер Ферхойген си спечели място в историята като строг, но блестящ комисар по разширяването от 1999 до 2004 г. Оттогава обаче, той е твърде разсеян покрай проблеми от лично естество, както и тези, свързани с сегашния му пост (индустрия). Изглежда обаче Ферхойген е отегчен от тези въпроси – той бе забелязан да решава судоку по време на срещи на ЕК.

Вивиан Рединг (информационни технологии и медии) от Люксембург спечели похвали за действията си по цените на роуминг. Времето ще покаже дали реформите й в сферата на търговията са добри. Австрийката Бенита Фереро-Валднер (външни отношения) е призната с упоритостта и твърдостта си, но според нейни колеги й липсва самоувереност. Като разочарование бе определена и Маргот Валстрьом от Швеция, чието поведение доведе до търкания с нейните колеги; чехът Владимир Шпидла (социални въпроси), който не се отличи с качества и бе несполучлив комисар. Никакви следи от свършена работа не остави и унгарският еврокомисар Ласло Ковач (данъчно облагане и митнически съюз).

Има и един еврокомисар, който е със спорен успех – холандката Нели Крус (конкуренция) – привържениците й я определят като независима и проницателна. Според други, нейният провал е събирането на подкрепа за политиката си, когато тя бе разкритикувана от френския президент Никола Саркози. /Фокус

A commission report-card