Stanley Kober, The Guardian

По време на неотдавнашното си посещение в Грузия и в Украйна вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън ги увери, че Америка не признава никакви сфери на влияние. Страните могат „сами да избират своите партньорства и съюзници”, заяви той. Казано накратко, вратите към НАТО, както и преди, са отворени. В тази позиция има определена степен на благородство. Но всъщност тя е крайно нереалистична.

На първо място, сферите на влияние все пак съществуват, въпреки че някой може и да не ги признава. Силата на държавата е подобна на силата на гравитацията: тя влияе най-вече на тези страни, които са най-близо до нея. Или както гласи популярната в западното полукълбо пословица: „Бедно Мексико – толкова далеч от Бог и толкова близо до САЩ”.

Най-опасната криза по време на Студената война, когато Съветският съюз разположи ядрени ракети в Куба, беше решена по пътя на взаимното признание на сферите на влияние. Москва се съгласи да премахне ракетите си от Куба, след като САЩ предоставиха гаранции, че ще махнат същите ракети от Турция. Въпреки че още тогава Турция беше член на НАТО, САЩ в крайна сметка признаха, че в конкретния случай тази страна се намира в руската сфера на влияние.

Ако Грузия или Украйна влязат в конфронтация с Русия, САЩ няма да могат да направят много. Има определени географски дадености, които с помощта на наличните военни средства просто ще бъде невъзможно да се преодолеят. Тези страни граничат с Русия, а САЩ са много далеч.

Американските обещания ще се окажат също толкова ценни, колкото и уверенията на Франция към Полша в навечерието на Втората световна война. Малцина знаят, че тогава Франция пое отговорността в рамките на 15 дни да атакува Германия, ако тя нападне Полша. За нещастие на поляците френското обещание не беше дадено насериозно. Когато Германия атакува, французите й обявиха война и не направиха нищо.

При подобни обстоятелства точно така ще постъпят и САЩ – няма да направят нищо. Няма да направят нищо, защото нищо не може да бъде направено. Географията не може да бъде променена. В допълнение, американските военни са напълно заети. За да увеличат броя на войниците в Афганистан, САЩ ще трябва да го намалят в Ирак. Днес Америка може да разгърне на задграничните арени на военните действия не повече от 200 000 американски военнослужещи едновременно.

Въпреки всичките приказки за това, че САЩ са единствената в света свръхдържава, тези цифри не трябва да се забравят. По време на пика на войната във Виетнам САЩ задействаха там половин милион военни, въпреки че населението на Виетнам беше по-малко, а в случая САЩ не отговаряха на нападение на собствената си територия.

Днес САЩ могат да активизират много по-малко войска. Нещо се промени в американското общество. Когато военните разходи се увеличиха заради войните в Афганистан и в Ирак, Джордж Буш дори не предложи някакъв начин за финансовото обезпечение за тези войни. Не увеличи данъците, не съкрати разходите в други сфери. Страната не пусна облигации от военния дълг. Тя просто продължи спокойно да трупа дълг.

Политическата присъда беше издадена: американският народ отива да пазарува. Войната не се отнася до обществото като цяло. Бремето на войната ще понесат неколцина, на които ще бъде оказана тази чест.

САЩ се отнесоха към войната несериозно, но не само те не оцениха достатъчно загубите от войната и последствията й. След 11 септември НАТО се позова на своя Член 5 от устава си, за да демонстрира солидарност със САЩ. Силите на НАТО се нагърбиха с все повече задачи в Афганистан. А след това, решили, че войната е спечелена, те се съсредоточиха върху следвоенното възстановяване.

Но когато бойните действия се активизираха, а загубите се увеличиха, обществената поддръжка на мисията в Афганистан започна да отслабва. „Никой няма да го заяви открито, но фактът си е факт: всички говорим за стратегията на изтеглянето ни от Афганистан,” заяви на априлската среща на НАТО високопоставен европейски дипломат, „отиваме си от там. Това може да отнеме няколко години, но търсим начини, за да се махнем.”

Когато приключи Студената война, САЩ решиха, че силата им е непреодолима. Сравнително леко удържаните победи в първата война в Персийския залив и на Балканите засилиха тази увереност. Но сега същите тези триумфи са по-скоро изключение, а не правило. Американците мислеха, че и в бъдеще ще продължават да разгромяват враговете си точно както и през 90-те години. Но грешаха.

И въпреки това продължават да раздават обещания. А хората им вярват. Попаднали в беда, те започват да се чудят защо Америка не им се притичва на помощ. Време е да бъдем честни – както към американците, така и по отношение на тези, които зависят от обещанията им.

The limits of US influence

- Обсъди публикацията във форума »