BBC

„Това е нашият имперски миг”, коментира един от водещите американски поддръжници на американския президент Джордж Буш през февруари 2003 г., непосредствено преди нахлуването в Ирак.

Според същия коментатор британците нямаха право да критикуват САЩ че правят това, което самите британци правеха с такъв ентусиазъм само век по-рано.

Но имперският миг на САЩ не продължи дълго, коментира Би Би Си. И сега, седем години по-късно, Вашингтон търпи критики за едва ли не всичко, което се случва в Ирак.

Мненията са равномерно разделени между хората, които се радват, че американците си тръгват, и тези, които ги критикуват, че си тръгват твърде рано и оставят Ирак уязвим за нови изблици на религиозно насилие.

Това е шаблон, към който привиква всяка окупираща сила. Изглежда че американците не могат да направят нищо както трябва – дори да си тръгнат подобаващо.

Повечето от аргументите в полза на нахлуването в Ирак през 2003 г. се оказаха неоснователни.

Много иракчани приветстваха свалянето на Саддам Хюсеин – 50 % приемаха нахлуването като освобождение, сочат данни на проучване от 2004 г., докато други 50 % го смятаха за окупация. Но в наши дни е трудно да се открие човек, който да смята САЩ за приятел и ментор на Ирак.

Нито пък свалянето на Саддам предизвика домино ефект за демократизация на другите страни в Близкия изток.
Обратно, позицията на САЩ в региона беше чувствително отслабена.

Някои от нещата, направени от американските власти в Ирак, бяха трезви, позитивни и практични. Други се превърнаха в тежест, като например конституцията, която американците наложиха, и която прави сформирането на прилично функциониращо правителство почти непосилна задача.

С години американските генерали срещаха все по-големи затруднения в борбата със съпротивителното движение. Ситуацията взе обрат едва с идването на експерта в борбата с тероризма, ген. Дейвид Петреъс. Както повечето успешни генерали, и късметът беше на негова страна.

Ген. Петреъс знаеше, че съпротивителните движения имат определена продължителност на живота, и имаше достатъчно късмет, за да пристигне в Багдад когато екстремизмът в Ирак започваше да стихва.

Сунитите бяха все по-негативно настроени към насилието, причинено от радикалните сунити, а генералът окуражи разрастването на Съветите на пробуждането, което позволи на умерените сунити сами да се разправят както с баасистите, така и с поддръжниците на „Ал Кайда”. Броят на хората, желаещи да се превърнат в атентатори-камикадзе, започна да намалява.

Тактиката на ген. Петреъс обърна прилива. В пика на насилието около 100 души загиваха в престрелки и бомбени атентати в страната всеки ден. В момента броят на жертвите на политическо насилие е намалял до около 10 души дневно – неприемливо за някое по-мирно общество, но огромно облекчение за Ирак.

Въпреки това много иракчани се опасяват, че с оттеглянето от активни действия на американската армия и без достатъчно обучение за иракската армия и полиция, екстремистите както от сунитския, така и от шиитския лагер отново ще започнат борбата си.

Каквото и да се случи през следващото десетилетие, американците ще носят отговорността. Освен, разбира се, ако Ирак не се превърне в мирна и просперираща страна, в който случай никой няма да им благодари.

Това е обичайната съдба на окупаторите.

Огромен брой хора загинаха, повечето от тях иракчани.

Немислимо огромни суми пари бяха изхарчени в страната, и въпреки това Ирак се плъзна рязко надолу в класацията на страните по богатство.

Дали САЩ спечелиха нещо? Все още е трудно да се каже.

Както британците научиха в Бурската война, а Русия научи, нахлувайки в Афганистан, големите военни сили рискуват много, изправяйки се срещу наглед много по-слаби опоненти.

В резултат на имперското си приключение в Ирак САЩ изглеждат смалени. Сега страната ще трябва да работи много здраво, за да убеди останалия свят, че отново е силна.