The Economist

В черни дни хората естествено търсят проблясъци на надежда. Подобен проблясък бе фактът, че финансовите пазари, подложени от дълго време на сътресения заради влошаващата се еврокриза, през тази седмица се стабилизираха на фона на спекулациите, че лидерите на Европа са били принудени от останалата част на света най-накрая да приемат общ „голям план” за спасяването на единната валута. Инвеститорите решиха от по-сигурните облигации да вложат парите си в по-рискови активи. Цените на акциите се покачиха – тези на френските банки отбелязаха ръст от близо 20% само за два дни.

Но тези надежди най-вероятно ще избледнеят, по три причини. Първо, въпреки всички спиращи дъха заглавия от срещите на МВФ и Световната банка във Вашингтон, европейските лидери са далече от споразумение за това как да спасят еврото. Най-доброто, което може да се каже е, че те сега имат план да имат план, най-вероятно в началото на ноември. Второ, дори и да се избегне катастрофа в Европа, перспективите за световната икономика стават все по-мрачни, тъй като мерките за съкращаване на разходите в богатия свят стават все по-интензивни, а забавянето на развиващите се икономики дава по-малка защитна основа за глобален ръст. Трето, политиците в Америка за пореден път заплашват да разбият възстановяването с безотговорна и рискована фискална политика. Всичко това събрано заедно сочи, че предстои опасен период.

Грешки и ненаситност

По-голямата част от вината за това трябва да бъде на лидерите на еврозоната – все още най-голямата непосредствена заплаха. Апокалиптичните лекции от американци и други експерти във Вашингтон през миналата седмица все пак постигнаха нещо – европейските политици вече признават, че трябва да бъде направено повече. Най-накрая те се фокусират върху правилните приоритети – изграждането на защитна стена около неликвидни, но платежоспособни страни като Италия, подкрепяне на европейските банки и предприемането на по-решителни действия по отношение на Гърция. Идеята е да има приет план до срещата на Г20 в Кан в началото на ноември.

Но дотогава има много време и европейците все още силно се различават в мненията си как да постигнат всичко това. Например, Германия смята, че основният проблем е фискалното разточителство и затова с неохота приема разширяването на европейския спасителен фонд. Но все пак е нужен по-голям фонд, за да може спасяването да е успешно. Най-спешните решения, като реструктуриране на дълга на Гърция или изграждането на защитна бариера около Италия, изискват по-голям политически кураж – нещо, което Ангела Меркел и Никола Саркози все още трябва да покажат. Шансовете за достатъчно смел план ще намалеят, ако пазарите се стабилизират. Колкото по-малко са уплашени, толкова е по-възможно безгръбначните европейски политици да приемат отново план, който е достатъчен, за да предотврати временно катастрофата, но позволява основните проблеми да се влошат.

По-голямата част от света сега плаща за своята плахост – доказателството е все по-мрачната икономическа перспектива. Последните сигнали предполагат, че еврозоната изпада в рецесия, на фона на забавящия се германски експорт, засилва се фискалният натиск, има спад на доверието и банките се мъчат да прилагат по-строга кредитна политика. Дори ако кризата в еврозоната бъде разрешена утре, БВП на региона най-вероятно ще се свие през следващите месеци.

Икономиката на Америка все още куца и летният спад на акциите и потребителското доверие предполагат, че бъдещите разходи още повече ще намалеят. Федералният резерв опитва нови начини за подкрепа, някои полуокуражителни. Каквото и да прави, в момента Америка е тръгнала по пътя на най-строгото фискално затягане от всички големи икономики през 2012 година, тъй като временните намаления на данъците и осигуряването при безработица изтичат в края на тази година. Това може да се промени, ако Конгресът се вразуми, приеме плана за работните места на Барак Обама и се споразумее за средносрочните мерки за намаляване на дефицита до месец ноември. Ако демократите и републиканците не успеят да достигнат до компромис по въпроса за дефицита, ще последват драконовски съкращения на разходите през 2013 година. При всичките тиради срещу европейците, американската икономика рискува да бъде тласната в рецесия от собствената си фискална политика и от факта, че и двете партии са по-заинтересувани от позициите си преди изборите през 2012 година, отколкото от постигането на компромиси, които са нужни, за да излезе от този опасен курс.

Какво се случва със защитната основа, която предоставят развиващите се пазари? Тя става все по-тънка. Техният растеж се забавя, което е и нужно, тъй като много икономики са прегрели. Скорошният спад на валутите и акциите на развиващия се свят показват, че финансовата паника може да засегне и периферията. Някои развиващи се страни, включително Китай, имат по-малко възможности да повторят своите стимули от 2008-2009 година заради дълговете, които това харчене остави. Монетарната политика може да бъде отпусната – няколко централни банки намалиха лихвените нива. Но като цяло, развиващият се свят ще държи по-малко на повърхността глобалния ръст, отколкото до момента.

Някои от тези ограничения са неизбежни. Много правителства имат по-малко възможности да подкрепят слабите икономики в сравнение с 2008 година. Разбираема е и известната предпазливост от централните банкери, които затънаха дори по-дълбоко в необичайна монетарна политика. Но правителствата не само, че не действат – те още повече влошават бъркотията.

Липса на убеденост и кураж

След кризата с „Лемън брадърс” политиците до голяма степен постъпиха правилно. Резултатът не беше бързото връщане към просперитет на Запада, но след подобна голяма рецесия, това просто нямаше как да се случи. Сега изглежда, че политиците разбират нещата погрешно. Техните грешки са различни, но се отличават два основни типа. Единият е на прекаленото залагане на краткосрочни фискални съкращения за сметка на ръста. Поправянето на тези грешки означава различни неща на различни места – Германия може да освободи фискалната си политика, докато във Великобритания затягането трябва да става по-бавно. Но колективната обсебеност от краткосрочните мерки за съкращаване на разходите в богатия свят е вредна.

Вторият провал е този на честността. Твърде много политици от богатия свят не успяха да кажат на избирателите какъв е размерът на проблема. В Германия, където нивото на безработицата е по-ниско в сравнение с 2008 година, хората си мислят, че кризата е заради мързеливите гърци и италианци. Меркел трябва ясно да обясни, че кризата включва и собствените банки на Германия и че страната е изправена пред избор между скъпоструващо и пагубно решение. В Америка републиканците са виновни за безобразните пречки и подвеждащото опростяване на нещата, докато Обама предпочете класовата борба пред фискалното лидерство. Във времена на огромни проблеми, политиците изглеждат лилипути. Това е истинската причина, за да се страхуваме.