Сергей Строкань, Коммерсантъ

Протестите, които се разгоряха от искрата на движението „Окупирай Уолстрийт”, обхващат все повече страни и вече се породиха аналогии с „арабската пролет”. Днес може все по-често да се чуе, че след падането на авторитарните близкоизточни режими новата световна революция няма да пощади и държавите на „златния милиард” на човечеството. Разобличителите на „прехвалената западна демокрация” изпитват злорадство: „Какво, наиграхте ли се? Докато нагло налагахте своите стандарти на целия свят, вашите собствени граждани излизат на улиците и настояват за промени”.

Наистина, телевизионните кадри от протестите в Ню Йорк, Лондон или Франкфурт, може да създадат впечатлението, че „арабската пролет” навлиза в нова фаза – „американска или европейска есен”. Но не трябва да се бърза да се бърза с аналогиите. По своята цел и същност протестите в Близкия Изток и в „близкия и далечния” Запад се различават кардинално.

Основният лозунг на „арабската пролет” е радикални политически промени, смяна на несменяемата власт и изграждането на дееспособни демократични институции, което трябва да създаде условия за справедливо и контролирано от гражданското общество разпределение на националното богатство. Именно тези искания обединиха недоволните в Тунис, Египет, Либия и Сирия.

Тези, които днес искат промени в западния свят, са движени от други мотиви. Адресат на техните протести не е политическата система, а социално-икономическата политика на правителствата, която не премина изпитанията на глобализацията и световната финансова криза и нерядко се пука по шевовете.

По време на сегашните протести гражданското общество с пълна сила използва дадените му инструменти от самата демократична система, за да изпрати на властите спешен сигнал за неблагополучие, без да чака поредните избори. За да може лидерите, ако искат да запазят своята власт, все още да имат време да си върнат благоразположението на избирателите. При това хората излизат на улиците, имайки гаранции, че за това няма да бъдат бомбардирани, измъчвани или хвърляни в затвора.

Повече от век и половина, след като Карл Маркс написа своя „Манифест” движеща сила на революцията в „световната капиталистическа система„ не е пролетариатът, който „няма какво да губи освен своите вериги”. През 21 век тази сила е социално уязвимата средна класа и младежите, които имат какво да губят, при това много.

Последното, което те искат да загубят, са именно тези постижения на западната демокрация, които позволяват гласовете им реално да бъдат чути и да могат нещо да променят.

Цена вопроса